Може би това е основната сила,която ни кара да се движим, да комуникираме.
Потребността другите да ни забелязват.
   Затова някои от нас постоянно се оплакват,други обратното - се хвалят.
Едни,които могат да правят пари – се кичат с иначе безсмислено скъпи дрехи, коли, с грамадни бодигардове , и лъскави секретарки.
Други,не бизнесмени – обратно, казват:”Аз съм духовен човек, парите не ме вълнуват”.
         Всеки показва някакъв “статус”,”висота”.
  Явно обаче само с перчене нещата не стават. “По дрехите посрещат, но по ума изпращат”.
   Затова сме кариеристи. Атакуваме нечии сегашни постижения и искаме да ги надминем. За целта работим,работим,работим.

За Добро ли е това?

Мисля – да.Ако сутрин с усмивка тръгваме на работа, и с Усмивка работим,и кога ще дойде неделя не ни интересува.
Ако работим “със зор” – поне умираме млади – от инфаркти,инсулти и т.н..

    Римляните са казвали: “Умри млад!”.
Познаваме много хора,отишли си на преклонна възраст,но Млади.
И аз искам да съм от тях.Няма да се пенсионирам НИКОГА.
:)

се оказва, че няма да видим и пенсиониран Караниколов :-)

че сме ес родили да получаваме любов и внимание.
Жизнено важно ни е, на нас, на хората да получаваме внимание и го привличаме по всеки възможен начин.
Но ка се свързва Кода за оцеляване с привличането на вниманието? Защо ни е жизнено важно? Само ако ни забележат ще оцелеем? Като в гъста тълпа, ако не те забележат - стадото ще те стъпче?

без да умееш да губиш е пагубно :)
Единствено този , който е губил може да оцени победите си и да ги задържи.
Просто всичко е дотолкова преходно, че не ни заслужава да се превръща в самоцел
Парите са едно добро средство, но не и единствена цел, духовността също си е средство за разширяване на мирогледа :)))
Идеалната среда е одухотворен човек, който умее да се възползва от събитията преди да са се случили :)))

Може би при нас това е естествения подбор. При животните - физическата сила,сетивата.
Но ние не сме застрашени физически - може би развитието ни /и еволюциятята/ вече е на не-физически нива.

Съгласен съм с теб,че "По реакциите на загубите им ще ги познаем".
:)))
Но не разбирам мисълта ти - в последното ти изречение.Би ли го казъл по друг начин?

по ума изпращат, но по дрехите посрещат:) Иначе
и аз мисля че това, с което се занимаваш, работа, или каквото и да било друго, трябва да го вършиш с удоволствие. А това е постижимо:)
Поздрави за хубавия постинг!

Ше споделя , коя е основната сила , която мен ме движи.Това е потребноста да усещам че съм полезна .Да правя неща , които са от полза на хората около мен и на самата себе си е движещата сила в живота ми.Когато правя всичко това с любов и искреност тогава резултатите са налице и удовлетворението е голямо.В случая не визирам само професионалната ми реализация а въобще общуването и всичко останало.В този смисъл и аз съм решена никога да не се пенсионирам.Поздрав!

Някой от нежелаещите пенсия, би ли работил вместо мен, превеждайки възнаграждението на моя банкова сметка, като пенсия?
Обещавам да го забелязвам всеки ден и да му давам усещането, че е полезен за мен, докато си пилея пенсията обикаляйки света, или четейки, излежавайки се нейде на припек, неправейки никому впечатление, без да искам да получавам обществено внимание.

а да му бъде гарантирано правото да го направи.

Не е ли самотно,самоизолиращо - да обикаляш и гледаш чуждите творения, и да четеш чуждите изводи?
И да не отгледаш дори едно дърво?

Съгласен съм с теб. Всъщност - точно за тези гаранции може би трябва да Градим Доброто. За себе си дори,за своето бъдеще.
Да помагаме на другите - за да помогнем на себе си.

А как виждаш развитието.
В смисъл - ако на някой му е приятно да шофира, и стане таксиметров, и хората са доволни от работата му и т.н.. той цял живот все волана ли следва да върти?
В каква посока би се развивал той?
Следва ли да прави компромиси с оглед развитието си?

Ако на човека му харесва да е таксиметров шофьор и и се чувства добре , не виждам какъв е проблема.Той може да се развива в друго отношение.Не си мисля че тази професия не изисква развитие.Личностното израстване е различно от професионалното , така че винаги има какво да се желае.Поздрав!

наблюдението и търпението да слушаш как се хвалят и как се оплакват някой хора
прави по голям кеф ,а за усмивката:))))))))съм напълно съгласна с теб бих желала да има повече :)хора дори и на работа да им е тешко тя трябва да е с нас иначе стрес :(.дядо ми е на 94 бабето на 92 въпреки че са пенсионери от панти век все си намират работа без нея е доста скучно и :))))))))е със тях може би това е рецептата за младоста